НЕОФИТ РИЛСКИ – ПАТРИАРХ НА БЪЛГАРСКИТЕ УЧИТЕЛИ И КНИЖОВНИЦИ

НЕОФИТ  РИЛСКИ –  ПАТРИАРХ НА БЪЛГАРСКИТЕ УЧИТЕЛИ И КНИЖОВНИЦИ   НЕОФИТ  РИЛСКИ

ПАТРИАРХ НА БЪЛГАРСКИТЕ УЧИТЕЛИ И КНИЖОВНИЦИ

 

Наречен “патриарх на българските учители и книжовници” от Константин Иречек , Неофит Рилски полага основите на новобългарското училищно дело и е пръв български енциклопедист. Бележит духовник и книжовник, един от първите български поети, създателят на първата българска граматика, първият педагог във взаимното училище на габровеца Васил Априлов, първият книжовник, утвърдил българския език като самостоятелен, стойностен и богат език – равен на езиците, ползвани от всички големи културни нации. Той е борецът за културна и национална независимост, за самостоятелна Българска църква. Едновременно с това  е и композитор на песнопенията в своята Рилска певческа школа, автор на много от техните текстове, поет, който увековечил името си сред създателите на българската поезия.

Светското  име на Неофит Рилски е Никола поп Петров Бенин,  роден около 1793 год. в Банско от родители българи, където получава и първоначалното си образование в килийно училище, основано от баща му – поп Петър и  вероятно и негов пръв учител. Показателен е фактът, че бащата е бил гръкоман. Прочел обаче „История славяноболгарская” на  Паисий Хилендарски, изоставя гръкоманството и става родолюбец.

Готвен за иконописец, Никола п. Петров Бенин, пристига в Рилския манастир като чирак на  основателят на Банската иконографска школа – Тома Вишанов – Молера и неговия син Димитър. Запленен от благодатният монашески живот на йером. Йеротей  , младият Никола става негов послушник и ученик. Останал в манастира, той учи тук гръцки и черковно-славянски при сравнително добри учители. В 1822 г. отива в Мелник, за да постъпи в училището на известния по онова време даскал Адам. Тук в продължение на четири години усъвършенствува знанията си по гръцки език и гръцка литература.

По-късно през 1827-1833 г. учителствува в Самоков и в Рилския манастир; известно време е секретар на Самоковския владика Игнатий Рилски; заедно с Никола Карастоянов прави опити за уреждане на българско книгопечатане.                                                                                                                             Прекъснал е учителската си работа, когато на 13 януари 1833 год. изгорял манастирът. Тогава Неофит бил изпратен с няколко братя при патриарха с поръка да издействува разрешение за възобновяване на църквата, както и за събиране на помощи от целия български народ.

След завръщането си от мисията Неофит бива пратен още същата 1833 год. за духовник при метоха в Казанлък, където  се запознал с Търновския митрополит Иларион, който по искането на Априлов, го изпратил в Букурещ да изучи алилодидактическата метода в тамошното гръцко училище. Кога точно е свършил курса по взаимното учение и колко време е престоял в Букурещ, не се знае, но към края на 1834 год. Неофит е вече в Габрово, а на 2 януари 1835 год. открива в същия град неговото прочуто в историята на българското образование взаимно училище . Тук създава методическо ръководство за организацията на взаимното обучение – „Изложение предания на Габровското взаимно училище”, както и първия български правилник за ученици – „Учениците имат должность”, в който подробно показва, какви права и задължения има всеки един ученик. Пак през 1835 г. – излизат от печат написаните от него “Болгарска граматика” – първото системно научно описание на особеностите на българския език и “Таблици взаимоучителни”.

Целият жизнен път на Неофит е съпроводен със самоотвержен труд в учителстването не само в Рилски манастира, а и в Казанлък, Копривщица, Самоков,Габрово, о-в Халки. Учителството, на което Неофит се посвещава, е вдъхновено от Паисиевски идеал, то има за задача да изведе българите от „безчестието” и „срама” на поробения и изостанал народ. Неофит пише в Паисиевски тон: „Стига веке да се носи нашето име българско с велико поношение (безчестие) по сичките народи. Не е ли наистина велик стид (срам) нам да останем ние най-назад? Не от някоя друга възбранителна причина, но само от нашето нелюбоучение… Докога невежество! Докога сън глубокий! Стига толкова спаване, що е спавала нашата България доволни векове! Събудете се поне оттука натамо!”

С излизането на „Болгарска граматика” на Неофит Рилски през 1835 г. се очертава втората — славянобългарската — школа, която, поддържайки народната основа на книжовния език заедно с члена като най-характерна негова особеност, запазва известна близост с черковнославянския език в областта на лексиката (отчасти и на фонетиката). В теорията и практиката на Неофит Рилски, създател и най-типичен представител на тази школа, черковнославянският език служи като опора за преодоляване на диалектното разнообразие на народния език, като се предпочитат от различните народни говори онези думи, които съществуват и в черковнославянски език (например измежду думите крак и нога, употребявани в различни наши говори, Н. Рилски избира нога, защото тя се употребява и в черковнославянски). Още по-умозрително решава Н. Рилски въпроса за различните форми на члена за мъжки род. Тук той, не можейки да се опре на черковнославянска форма, възприема в книжовната употреба три членни форми (-о, –а и –ът), като им определя различни падежни функции (съответно именителна, родителна и винителна.

Особено важно е, че Неофит започва реформаторската си училищна дейност с необходимите за нея учебни помагала. Тука от голямо, почти изключително значение са неговите Взаимоучителни таблици, материалът на които се изучвал в продължение на една и половина или две години и е отговарял на сегашните ни програми за I и II отделения, като в много отношения се съвпада с него. Главните предмети в тях са били: четене, писане и смятане, но застъпени тъй, че покрай тях да се вземе материал и от друга учебна материя, потребна за живота. На религиозния елемент в училището се дава едва ли не трето място. Макар да намята монашеското расо, Неофит мисли, че трябва „по-напред да се устрояват училищата, а после черкви и манастири”, че е необходимо “по-напред да се напечатат на нашия български език и потребните за учението книги, а после ветхия и новия завет.”

Във взаимоучителните таблици  особено важно е неговото усърдие да установи известни норми за изучаването на българския език в училището: той не е допущал да се учи чужд, преди да се усвои добре матерния. Също не е допущал да се преподава нова учебна материя, преди да се усвои старата. Не бива да се пренебрегне и подредбата на учебния материал, върху която не се е замислял никой до него. Докато по-рано се е учило, кое как попадне, от Неофит неговите ученици научват, че при обучението трябва да се върви от лесното към мъчното.

Неофит Рилски проявява и качествата на първостепенен езиковед. Езикът първоначално го интересува като най-висша проява на човешкия дух, а после като средство за народно осъзнаване чрез възпитание и обучение. За своята “Болгарска граматика “ казва: „Аз имах неизбежна должност да се потрудим по возможности моей да изложим настоящите грамматически правила, собрав от различни нови и вехти славянски грамматики, за да можат нашите едноплеменни да разумеят перво на своят природный язык що е граматика и да се опознаят и подружат с музите, каквото що правят сичките народи на сегашното време.”

Строителят на българското образование прекрасно разбира, че новото българско училище ще израсне, ако бъде снабдено с нова учебна литература. Ето какво  пише той: „Кой е видял някъде да се работи кое било художество (занаят) без потребните и приличните му оръдия? Или може ковачът без чук и наковалня да изкове и да направи нещо? Дека се е видяло училище без училищни в него книги?” Затова и казва: „Аз имах неизбежна должност да се потрудим по возможности моей да изложим настоящи те грамматически правила, собрав от различни нови и вехти славянски грамматики, за да можат нашите едноплеменни да разумеят перво на своят природный язык що е граматика и да се опознаят и подружат с музите, каквото що правят сичките народи на сегашното време.”

Пишейки своя труд, Неофит се въодушевява от идеята, че развитието на цялата българска култура — училищно дело и книжовност — налага като основно условие изработването на книжовен език. Граматичната теория е нужна, за да се премахне „безобразието на българския език” — мисли той.

Според Неофит е необходимо една обща граматика за “всичката България”, която трябва „всички да последуват в своите писания”.

Между учебниците, написани и съставени от Неофит Рилски, трябва да заеме своето място  „Х р и с т о м а т и я  н а  с л а в я н с к и я  е з и к”,  издадена в 1852 г.  Неофит я издава като преподавател в Богословското училище на остров Халки за нуждите на преподаването там. Наред с библейските четива и религиозните слова и жития Христоматията съдържа една поетическа антология. В нея влизат: „Химн на Зевс”, стихотворен превод на Неофит; откъс от „Трагедия, сиреч печалная повест о смерти последнаго царя сербскаго Уроша Пятаго и о падении сербскаго царства” от Емануил Козачински, руски учител, който през първата половина на XVIII век заедно с други руски учители дошъл в Карловци, за да уредят там по-високо сръбско училище; оди от ранния поет на новата сръбска литература Лукиан Мушицки и др. Към Христоматията е приложен значителен по обем  С л а в я н о – г р ъ ц к и  Л е к с и к о н,  важен филологически труд на Неофит, служил твърде много на ученолюбивите съвременници.

Наред с учебниците съществена необходимост за възникващата нова българска книжнина през епохата е бил един  н о в о б ъ л г а р с к и  п р е в о д  н а  Е в а н г е л и е т о. Неофит Рилски се залавя да направи такъв превод, който между другото е можел да допринесе за установяването на „общия” български език, т. е. на българския книжовен език. Към превода на Евангелието той пристъпва веднага след откриването на Габровеното училище. Преводът излиза от печат в 1840 год.

Усилията на Неофит Рилски да открие път за българския книжовен език, като установи неговото словно богатство и го съпостави със словното богатство на популярния в епохата гръцки език, намират израз в работата му върху един „полен  Л е к с и к о н за  г р е ч е с к и я  и  б о л г а р с к и я  е з и к”.  Неофит работи над Лексикона си цял живот. Той не го издава и все пак трябва да го смятаме за основоположник на българската лексикография или поне на българския лексикографски труд. Оповестил подготвянето му в предговора на „Краткое и ясное изложение на греческия език”, той става известен на съвременниците си като лексикограф. Работата по Лексикона ги занимава, замисля се издаването му, той дава тласък за развитието на българската лексикография.

 

Този изключителен възрожденец бил първият теоретик и идеолог на педагогическото новаторство, на новобългарското просветно движение, на хуманитарния тип новобългарско училище. Той сам оформял и създавал своите учебници и учебни помагала, чрез които моделирал душите на учениците си. Бил смел експериментатор в търсенето на истинския път за възсъздаването на древната си и стойностна нация.

Дейността на Неофит Рилски се включва в големите осъществявания на Българското възраждане: изграждането на новото българско училище, създаването на учебна литература, установяването на българския литературен език като извънредно важен момент в процеса на формирането на българската нация.

Твърде важен е за българската нация заветът на Неофит Рилски :

“Чада мои, както ни събра тук благодатта на Светия Дух заедно, така и вие се потрудете да живеете за в бъдеще единодушно и единомислено, заедно дишащи и заедно любувайки се на вечното мироздание, което Бог приготви за възлюбилите Го! Тежко на онзи, който остане сам! Защото, ако падне, няма кой да го повдигне!”

Изготвил: Николина Янева (Ръководител на Българското неделно училище „Паисий Хилендарски“-Атина.)

 

This entry was posted in Разкази and tagged . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *