Приютила съм дъгата в сърцето си

633db896f4659723a5dd8526188ef98bАвтор: Диляна Иванова/Melpomeni/

Усещам, че вътре в себе си съм някак си тъмно синя, направо истинско лилава като нощта, като лавандула, като себе си…

Трябва да съм била на около пет, когато установих някои закономерности в този живот. Беше неделя. Винаги мразех неделята. Нямаше с кого да си играя. Стоях пред новия касетофон “Сименс” и се взирах в черния брояч. Гледах как числата се сменят бързо, едно след друго. Реших, да спра касетофона, за да видя, какво ще стане с брояча. Натиснах едно копче и тогава в настаналата тишина се чуха само приближаващи стъпки. Връхлитането на майка ми беше буреносно и като сега я чувам да крещи, че съм й развалила новия касетофон.

Една вечер у нас пристигнаха гости и пуснаха музика. След бурно аплодираната първа песен, започнаха първите акорди от втората и тогава изведнъж настъпи тишина, прорязана от крясъците на майка ми, както и моят уверен отговор, че не съм направила нищо лошо, само лилавото копче съм натиснала. Получих няколко съчувствени погледа от семейните приятели и от баща ми, а майка ми ме поведе към моята стая, където ме остави сама да си играя до края на вечерта. А пък аз реших да боядисвам косите всички кукли в лилаво.

Цветовете на плочките по улицата и хората се оказаха голям проблем след около две години. Харесваше ми да стъпвам по лилавите плочки и да докосвам лилави хора. Не исках сивите и ги отбягвах, прескачайки ги, а хората, които не бяха от “моя” цвят избягвах да докосвам. Да не подам ръка за поздрав или да не позволя да ме целунат по хубавата бузка, довеждаше майка ми до истерия. И се опитвах да й обясня, че само лилавите хора са тези, които обичам и съответно само по лилавите плочки на тротоара ще вървя, но тя не можеше да разбере по никакъв начин. Понеже ме натискаше с все сила до нея, да не се отдалечавам и да не скачам като заек от ляво и на дясно и да не отбягвам познатите й, пък случайни хора да получават моето внимание, ръката ми доста често беше синя. Моите странни хрумвания направо я побъркваха и тя забравяше, че е на улицата и крещейки ме разтърсваше с все сила.

Много по-късно като тийнейджър си спомням, как плача сърцераздирателно, защото не можех да управлявам всичко, което произтича от борбата между детството и възрастният човек. От една страна исках свобода и еманципация, както и да управлявам личния си живот, от друга отчаяно исках да прегърна мечето и да заспя в прегръдка с книжката с детски приказки. Силна не знам дали бях, но със сигурност слаба, пред ситуации, които надхвърляха обичайните ми преживявания… За да се успокоя си купувах още една лилава дреха.

Реакциите ми в тази така “опасна” възраст бяха от една страна лоялни към детството, но от друга реагирах като млад възрастен, без бой и до колкото ми е възможно с разговори, но ако не се получеше, тичах при татко, за да ме посъветва какво да правя. Тази неяснота дали успявам да вземам решения, дали решенията, които вземам са правилни, ме заведе до кабинета на психолога. Той и после още няколко специалисти потвърдиха, че съм в депресия и то от много време. Успявала съм да скрия всичко това с прекалена общителност, неудържим хумор и лилава страст…

Бях в центъра на компанията, смеех се на всичко, отнасях се с голяма доза хумор към заобикалящият ме свят, а фантазиите ми нямаха граници. За съжаление тази фантазия ми изигра и лоши шеги, освен че ми е спечелила много приятели, а по-късно и читатели. В добрите моменти исках да имам хора край себе си, но в трудните, желаех да съм абсолютно сама.
Депресията променяше настроението ми и от спокойствие изведнъж изпадах в плач, самота, безсъние, липса на мярка за всички “лоши” навици. Бях уловена от депресията за косата и вместо да съм там където искам, тя ме влачеше там, където реши. По някаква причина се превърнах в наказание за всичко и всички – родители, учители. Исках да имам друга фигура и да съм по-висока, но после се самонаказвах със заключения, че “Нека сега да ти е гадно, защото имаш това, което заслужаваш”. И в крайна сметка “Да”, бях започнала да завися от тази болка. Тази болка се насъбираше, но не й позволявах да ме удави, а я изливах във формата на картини, ръкоделие и писане. Творчество, в големи дози. Изпадайки в такива артистични периоди не се грижех за себе си и това започна да се отразява на стомаха, кожата и породи гинекологични проблеми. Когато този период приключеше, заедно с родители, учители и лекари, започвахме цялата терапия отначало.

67735d359078a6684e92c8f02d6775f5

Освен че пишех много, се научих да чета много. Изпадах в странни състояния, които ме караха да чета една след друга книгите. По някои страници рисувах лилави скици. Непрекъснато трупах знания, но мога да се похваля и с друго, бях изпечена лъжкиня. С помощта на специалист разбрах, че няма нужда да лъжа другите хора или себе си, а просто да отсея фантазиите от реалния живот. По-късно започнах да описвам фантазиите в тетрадка и това промени живота ми.

Беше една лятна вечер. Имах литературно четене, което завърши с приятели в лятната градина на ресторант с изглед към тихото море. Изведнъж край нас мина шумна тълпа. Група млади хора нахлуха в заведението и си проправяха път между масите. Закачиха съседния стол до мен, бутнаха и моя, леко разлях водата, която пиех. Гледайки намокрената си рокля вече се гласях да си ходя, когато млад мъж спря до мен, хвана ме за ръка и ме помоли да си представя, че пред мен има едно уплашено дете. Добро дете, което не знае как да обича, но и никой, не му е помогнал да се научи. Това дете си ти, това е твоето дете, нищо, че е с намокрена рокля. То е красиво и може би трябва да започнеш да го обичаш. Вътре в мен, тези думи преобърнаха всичко. И от тогава душата ми е друга. Иска ми се да е така завинаги.

e23f2d2358f4beb6ac32208033c03c14Едни лавандулови очи ме гледат с обожание. Търсила съм цял живот тези очи, затова и такава страст съм имала към лилавото, сигурно добър спомен от минал живот. Добре, че терапевти, учители и родители, не успяха да угасят синьо-лилавата светлина в душата ми, но и ми помогнаха да се отпусна и да общувам с “различните” от мен. Нищо, че според моята фантазия те греят в различни цветове. Днес имам най-шарената компания на света. Приютила съм дъгата в сърцето си. И все пак без никакви усилия съм си най-лилава от когато и да било, особено когато потъвам в страст от лавандула.

 

This entry was posted in Диляна Иванова, Разкази and tagged . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *