Простите убиват мечтите

iuri-iordanovЗабранено за само-уважаващи се

автор:  Юрий Йорданов

И ако някой се пита защо напускат България всички що-годе грамотни, защо децата ни учат в чужбина и се връщат трудно – то отговорът е прост. Простите убиват мечтите.

Тея дни, за всеобщо учудване на невиждащите, и покрай скандалите, които ни обливат богато, вероятно зрящите (с ума) забелязват за какво е всъщност спорът, около който всички остри пера си мерят пегасите, шпагите и остроумието.

Всъщност недовършеният разговор (а май и незапочнат) е за това колко струва труда на само-уважаващия се и можещия. Това е разговор, който социализмът (комунизмът) бе забранил. Помним, тогава бе модно да растеш на място. Чат-пат някой и друг медал за наивниците или за придворните на властта, премийки. Потупване по рамото. И една позната ни уравниловка – свят на клишетата и на хората без лица. Каквито бяхме мнозинството, широките народни маси. Лицата (“важните”, “личните”) бяха в новините, пак клиширано еднакви като днес.

Или с други думи, нетръгналият си социализъм (комунизъм) ни гони като бумеранг и ще ни гони докато не се сменят правилата наистина. Важащи за всички – и за партийци, и за безпартийни. И за сложни, и за “прости”.

Май именно недовършеният разговор, липсата на правила и отсъствието на всякакво състезание, което да е прозрачно ще ни връщат постоянно до дребничкия, малкия детайл. Има ли право умният, училият, знаещият, опитният на своята капка (дори) щастие и признание, които за радост или мъка се мерят (и) с пари.

Има ли право “дребната риба” да отстоява правата си? И да иска да е поне мъничко щастлива? Има ли право – поне да вдигне малко пяна в мъничкото си аквариумче?

Може ли успехите на хора с дипломи-тапети да бъдат мярката на всички? И ако може и е факт – колко време това може да е вярно? Колко години може да има безкрайно падение на уважението към труда на можещите, било то ниско или високо, туй, същото падение?

И ако някой се пита защо напускат България всички що-годе (и не само) грамотни, защо децата ни учат в чужбина и се връщат трудно – то отговорът е прост. Простите убиват мечтите.

А без мечти, без перспективи живеят само животните. Хората живеят с бъдеще – единственият смисъл на живота ни – да творим и да оставим дори нещо мъничко. След себе си. И още нещо – да го правим, с усещане, че околните, наричани и общество, уважават, ценят труда ни.

Всичко друго работи по темата “клета България” – такава, каквато я познаваме. Страна като една човешка длан, пълна със знаци “Забранено за само-уважаващи се”. Пътни, крайпътни, безпътни.

Страна, в която надеждата е само име на тяло с ЕГН.

This entry was posted in България and tagged . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *