Прощално писмо на Габриел Гарсия Маркес до неговите приятели

a82eedd27c8bdb0f489ae6cb52796b4dПрощално писмо на Габриел Гарсия Маркес* до неговите приятели

Приятели, дано не ви тежа като верига!
Не чакам отговор от вас. Не ми пишете! Не ме търсете!
Искам само да чуете сега словата ми.
И да почувствате, че нещо се ПРОМЕНЯ.

Ако Бог ми даде късче живот…
Ако за миг Бог забрави, че съм парцалена кукла и ми подари парченце живот, може би няма да кажа всичко, за което си мисля сега…
Ще оценявам нещата не по стойността им, а по това, което означават.
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина.
Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми даде късче живот…
Бих се обличал просто, бих лежал с очи към слънцето, оголвайки не само тялото си, но и душата си.
Ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето.
Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им…

Ако Бог ми даде късче живот…
Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам.
Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.
На хората бих посочвал колко грешат като мислят, че трябва да спрат да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спрат да се влюбват!
На децата ще им дам крила, но ще ги оставя сами да се научат да летят.
На възрастните бих показал, че смъртта не идва със старостта, а в резултат на забравата…
А на жените… ще им призная, че цял живот съм ги обожавал.

Научих толкова много от вас, хората…
Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон.
Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги.
Научих, че човек бива оправдан да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане…

Научих толкова много от вас, хората…
Но всичко ще потъне в забрава и ще погине, когато ме затворите в куфара… Тогава аз наистина ще започна да умирам.
Винаги казвай това, което чувстваш и прави това, което мислиш.
Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да стана пазител на душата ти.
Ако знаех, че тези са последните минути, когато те виждам, щях да ти казвам “Обичам те!” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш…
Винаги има едно утре и животът ни дава още една възможност да оправим нещата, но ако греша и днес е всичко, което е оставил, бих искал да ти кажа колко много те обичам и че никога няма да те забравя!…

Толкова много научих …
Утре не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес! Защото ако утре никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, една целувка и си бил твърде зает, за да изпълниш едно последно желание.
Пази тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им колко много имаш нужда от тях. Обичай ги и се отнасяй с тях добре. Намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш…
Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Помоли Господ за сила и мъдрост, за да ги изразиш.
Покажи на приятелите си и любимите хора колко много означават те за теб…

За вас с много любов,
Вашия приятел, Габриел Гарсия Маркес

*Габриел Гарсия Маркес (Габо) (6 март 1927 – 18 април 2014) e най-известният писател в Латинска Америка (колумбиец), журналист, издател и общественик. Носител на Нобелова награда за литература през 1982 г. Представител е на магическия реализъм. Основният мотив в произведенията му е самотата. Книгата, с която става известен е „Сто години самота“, издадена през 1967 г. През 1989 г. се разболява от рак на лимфните жлези и се изолира от света. Написва три тома мемоари, както и това прощално писмо, което изпраща на приятелите и любителите на литературата, за да се сбогува и ги мотивира да изразяват дълбоката си вътрешна красота, чистота и откровеност.

This entry was posted in Литература, Разкази and tagged , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *