Пабло Неруда – “Двадесет любовни сонета”

Pablo Neruda – 20 ερωτικά ποιήματα

-20-

Απόψε μου πάει να γράψω τα πιο πικρά στιχάκια.

Να γράψω, ας πούμε: «έχει μι’ αστροφεγγιά απόψε και τα μενεξεδιά αστεράκια λαμπυρίζουνε στα χάη».

Της νύχτας ο άνεμος διαβαίνει στους ουρανούς και τραγουδάει.

Απόψε μου πάει να γράψω τα πιο πικρά στιχάκια. Την αγαπούσα εγώ, και κάπου κάπου μ’ αγάπαγε κι εκείνη.

Χιλιάδες βράδια, όπως και τώρα, την έσφιγγα στην αγκαλιά μου. Αμέτρητα φιλιά της έδινα κάτω απ’ τον άσωτο ουρανό.

Μ’ αγάπαγε κι εκείνη, και κάπου κάπου την αγάπαγα κι εγώ. Πώς να μην τ’ αγαπήσεις τα μεγάλα, τα ήμερα μάτια της.

Απόψε μου πάει να γράψω τα πιο πικρά στιχάκια. Θα σκέφτομαι πως δεν την έχω εγώ. Θα νιώθω ότι την έχω χάσει.

Θ’ ακούω την απέραντη νύχτα, την πέντε φορές απέραντη χωρίς εκείνην. Και τους στίχους να πέφτουν στην ψυχή μου όπως πέφτει η δροσιά στο λιβάδι.

Τι έχει να κάνει που η δικιά μου αγάπη εκείνηνε δεν την αγγίζει. . . Έχει μι’ αστροφεγγιά απόψε, μα εκείνη δεν είναι μαζί μου.

Αυτά λοιπόν. Πέρα, μακριά, άνθρωποι τραγουδάνε. Μακριά, πέρα. Πώς να χαρεί η ψυχή μου, αφού εκείνη χάθηκε. . .

Την αναζητάει η ματιά μου, τη γυρεύει παντού. Την αναζητάει η καρδιά μου, μα εκείνη δεν είναι μαζί μου.

Απαράλλαχτη η νύχτα ασημώνει τ’ απαράλλαχτα δέντρα. Μα από τότε όμως εμείς ως τώρα έχουμε αλλάξει.

Τώρα πια δεν την αγαπάω, σίγουρα. . . Πόσο όμως, Θε μου, την αγάπαγα τότε. Πολέμαγε η φωνή μου να βρει τη ριπή του ανέμου που θαν της άγγιζε το αφτί.

Με άλλον. Με κάποιον άλλον θα είναι. Όπως και πριν τηνε πάρει το φιλί μου. Η φωνή της, τ’ αστραφτερό της σώμα. Τ’ ατέλειωτα μάτια της.

Τώρα πια δεν την αγαπάω, σίγουρα. . . Μπορεί όμως και να την αγαπάω. Βιάζεται ο έρωτας να λείψει κι αργεί να φύγει η λησμονιά.

Χιλιάδες βράδια αφού, όπως και τώρα, την έσφιγγα στην αγκαλιά μου – πώς να χαρεί η ψυχή μου, αφού εκείνη χάθηκε. . .

Μπορεί να ‘ναι αυτός ο τελευταίος καημός που μου ανάβει εκείνη, κι αυτοί εδώ οι τελευταίοι στίχοι που γράφω για κείνην εγώ.

=============

Пабло Неруда 

“Двадесет любовни сонета”
Сонет XX: Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове 

Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове

Да напиша например ”Ивиците от сини, далечни

звезди са обсипали нощта”

Нощният вятър пронизва небето и пее

Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове

За това, че я обичах, а понякога и тя – мен.

В нощи като тази, я държах в ръцете си

И я целувах пак и пак, под безкрайното небе

Тя ме обичаше, а понякога и аз – нея

Как може някой да не обича, нейните големи, замечтани очи?

Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове

Да мисля, че я няма. Да усещам, че съм я загубил.

Да чуя безкрайността на нощта, още по-безкрайна без нея

И стихът пада леко върху душата, като роса върху тревата

Какво значение има, че моята любов не я задържа?

Нощта е обсипана със звезди, а тя не е със мен.

Това е всичко. В далечината някой пее. В далечината.

Тъга има в моята душа, че съм я загубил.

Както погледът ми търси нея,

така и сърцето, но тя не е с мен.

Същата нощ, бродим между същите тези дървеса

Ние, които вече не сме тези, които бяхме.

Не я обичам вече, това е сигурно, но как само я обичах някога

Гласът ми намираше вятъра за да докосне ухото и…

Друг. Тя ще бъде при друг. Като моите целувки преди.

Като нейния глас, нейното тяло. Нейните безкрайни очи.

 

Не я обичам вече, това е сигурно…ала дали?

Да обичаш толкова кратко, а да забравяш толкова дълго…

В нощи като тази, я държах в ръцете си

Тъга има в моята душа, че съм я загубил.

Това е последната болка, през която ще мина заради нея

и това са последните редове, които ще напиша

Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове

 

 

This entry was posted in Поезия. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *