Русе – Солун.

Русе – Солун. Синият Дунав.

Международният влак от Букурещ пристига на русенската гара в 16.00ч. и вие се качвате спокойно в спалното си купе. Отваряте лаптопа, пускате хубава музика, изваждате картата на Европа и с жаден за приключение поглед се потапяте в мечтания за Великденските празници или поне аз така си мечтаех,..

Натоварена с куфар, две големи чанти и неизменната табла за игра плюс лаптоп, се изправих пред невъзможността на веднъж да се занеса цялата до платформа номер две. След сизифовски усилия, катерене по безкрайни стъпала, успях! Горда от себе си, щастливо закрачих по перона в очакване на влака. След петнадесет минути подозрението в мен, че нещо става с международния влак се загнезди като “щурче в ухото”. Жужи и не иска да си иде. Мина цял час, влака все още го няма. След което от командния център на Централна ЖП Гара, с лек  европейски акцент от село Табачка /може да са го прихванали от тамплиерите/, съобщиха: “Международният влак Русе-Солун -463 отчита закъснение от един час и пет минути”.

Постепенно перона се напълни с хора отпътуващи, натоварени с много багаж и крачещи в нервна походка напред – назад. Несмутени оставаха румънските водачи на един локомотив, безгрижно похапващи тиквени семки и коментиращи кой какво е напазарувал от Русе.

Съобщението за закъсняващия влак, се повтаряше на всеки десет минути, а аз започнах да си мисля, че изобщо този влак го няма и няма да дойде докато изведнъж една голяма синя машина навлезе в платформа номер две, и на перон четвърти спря моят очакван влак! Така изведнъж пристигна, и ме изненада с отворено пакетче кроасани. Бързам, прибирам всичко, вода, вестници, и тичам по перона захапала билета си. Блъсканица невероятна. И си останахме още петнадесет минути на гарата, всеки вперил поглед във вратата на своя вагон.

Когато успях да се добера до моето купе, бях вече толкова изморена и полегнах. Обаче влака се разтресе и шафнера ми каза, бързо да се изместя на друго място, защото моят вагон има проблеми със спирачките.

След минути с целия мой багаж се озовах в едно купе с две дами, едната с кухненско шкафче, другата с дете. Едната се опитваше да успокои детето си, защото то искаше ту да си  пише домашното, ту да слезе от влака, ту му се пишкаше, а другата се разправяше с началник влака за въпросното шкафче, което пречело на пътниците в коридора и трябвало да се таксува, а аз се опитвах да взема думата, да попитам какво стана с моя билет за спално купе и този влак всъщност ще потегли ли за Солун?! Уви,  нито детето се успокои, нито пък шкафчето престана да се пречка, нито пък моето безпокойство намаля.

След около половин час влака потегли. Жената с детето извади кифлички със сирене, аз отворения пакет с кроасанчета и се заформи един сладко солен разговор на тема политика, който неизменно стигна до мъжете които управляват този влак и влака… спря, след което потегли назад към русенската централна гара.

Детето питаше, шкафчето губеше равновесие, а моите последни усилия да запазя спокойствие са стопиха, и докато стигнем отново на гарата, всички дружно се смяхме. Явно ще си посрещнем Възкресение христово във влака и все от някъде ще се намерят козунак и червени яйца.

След още петнадесет минути влака отново тръгна, вече дори не ни направи впечатление, че отново спря и пак се върнахме на русенската гара. Разговора се завърташе ту край родилния дом, ту край образованието, ту край кифличките и поглеждайки се из зад шкафчето със жената говорехме и за интернет и за цялата световна мрежа, дори не разбрахме кога влака стигна гара Бяла. А когато началник влака дойде да ме измести в друго спално купе, сбогуването си беше като че стари приятели се разделят след дългоочаквана среща. Разменени прегръдки, електронна поща и много добри пожелания, аз се озовах в едно тихо и спокойно румънско купе.

В полунощ на софийската гара се събудих от група весели гръцки, румънски и български девойки и младежи които точно като мен тичаха по перона с багаж и толкова весели с китари, песни се качиха на влака. От лявото купе се чуваше: “Shake up! Shake up! Giaso Maria…” песента на Сарбел, а от дясно пригласяха: “Love me…, call meeee…look in to my eyes…” песента на Моранди в поне пет гласа. Прощавайте, че ви припявам леко фалшиво, не ме бива много в пеенето…

На границата никой не ми поиска дори паспорта, само ме попитаха дали съм българка, веднъж на български и веднъж на гръцки. Пожелаха ми приятно пътуване и Христос Возкресе, после Kalo Pasha!

Залепила нос до прозореца гледах пейзажа и посрещнах изгрева в движение. А сутринта в Солун запалих свещ в един малък параклис. Посрещнаха ме и така започна следващото ми приключение с две румънки, победен на табла шафнер и разговори за Русе, за това къде е историческият ни музей и може ли нашето списание да се издава на румънски език или поне на английски! Е, госпожо, редактор време е да се променяме! Няма граници за словото!

Пътеписа е публикуван в списание „Седмицата“, 2007г. Всички права запазени.

This entry was posted in Литература and tagged , , , , . Bookmark the permalink.