бяло море/white sea/

не ми кради мислите сега, остави ме на мира
довечера ще бъдеш мой, довечера ще бъда твоя
сега, само избърши капчиците пот от надвеждието
и не събаряй чиниите на пода черен

не ме обричай, да съм лютивата горчилка в устата ти
сдъвчи го на веднъж, жълтоокият вкус на островна лимета
а после, ще може да се завъртим в едно протяжно сиртаки
да усетим силата на пулсиращо кафяво бузуки

ще отпивам бавно и те карам да ме желаеш силно
… а ти се пуши една дълга цигара
напипваш като слепец по масата къде е твърдата кутия
и без малко да се изгориш на синия пламък

и пак не сваляш поглед от мен, а аз те помолих
поисках да ме оставиш само за пет минути сама
за да събера парчетата на които ме разкъса
предишната нощ с обвинения, закъснения и кървяща гордост

може би имам сили да изляза още от този обръч
свил малкото ми тяло, но само ако не ме гледаш
и изобщо не ми се бяга точно сега от теб
от следобедно наболата ти брада, и от сребърните ти пръсти

искаш да ми прочетеш мислите?
какво толкова пиша на салфетката ли?
не можеш ли да познаеш? тези редове, това си ти
с твоята усмивка за друга преминала фуста с бедра златоносни

рисувам теб с твоите крадящи чужди прегръдки ръце
а аз …само те наблюдавам, и си водя списък
следя сутрешните ти сънени устни, докато главата ти
още е на гърдите ми и нежно ми обещаваш сребърна любов

мисля дълго след теб, дори когато отдавна си минал през двора
и надушвам аромата на любов, вечер край разкопчаната ти риза.
дали ще е на ром и лимони, все ще се намери малко пясък
водорасли и леко счупен женско червен маникюр

ревнива съм като обедната жега, която пресушава
всички казани до дъно, за да не можеш да полееш цъфналата мента
и да не можеш да флиртуваш повече със студената мастика
а да си дойдеш при мен у дома и синята врата

ще изкореня всички женски лимони, които дават плод
за да не се докосват повече до влажните ти устни
ще изпочупя всички женски ръце, които житно заплитат
бели зъби в разрошените ти кафяви коси

ще те пазя само за своя вече изтъркан, женски монолог
на самотни нощни таляни, пълни с бели фенери
така ще те запазя само за себе си, за моят молив,
малка салфетка и сутрешна чаша черно кафе”

14.03.2007

автор: Диляна Иванова