Лепкав и насълзен социализъм

Всички сте чували за проекта “Аз живях социализма”, като в по – късен етап беше издадена книга:

Автори:

Диана Иванова, родена през 1968 година в Монтана, журналист / и пътешественик /, Фондация за нова култура;
Георги Господинов, роден през 1968 в Ямбол, писател /и Козирог/, Литературен вестник;
Румен Петров, роден през 1965 в София, психотерапевт /и политик на всекидневния живот/;
Графичен дизайнер: Галина Иванова, родена през 1966;
Уебмастер беше Диана Лесковска, родена през 1969 ;
От 2004 до 2005 година съавтор на проекта беше и Калин Манолов, роден през 1962 във Враца, журналист и издател, Българско общество за индивидуална свобода.

В този проект взех участие и аз с мой разказ:

Лепкав и насълзен социализъм
Диляна Иванова-Аморе, 28г., инженер, Русе

Беше един слънчев хубав ден, ден на детето. Първи юни. Вървим с майка ми, аз държа в ръце един захарен памук, гледам го и се чудя как да го за обиколя, понеже ми пречеше да виждам пътя. Майка ми се спря да говори с една своя позната, и достатъчно дълго не ми обърна внимание, за да успея да се справя с огромния захарен памук, който се топеше и лепнеше. Имах захар чак до лактите и когато майка ми ме погледна, успях да си отворя едното око и да попитам за кого толкова разгорещено и шепнешком си говореха. След дивия вик, назидателното мърморене, миенето от памука, успях да чуя само “Това е жената! Това е жената!”

Детското любопитство запали мотора, и до Сънчо аз не спрях да питам за “жената”. Майка ми се предаде и ме попита, дали забелязах, че край нас мина една жена цялата в черно. Беше приведена, тъжна и не поглеждаше никого. Успокоих се, че съм я видяла, обещах вече да не питам и заспах.
След години този детски спомен за лепкав памук и жена в черно се събуди и тогава разбрах каква е работата. Когато Тодор Живков е бил в града, и минал с автомобила си по една от улиците една жена от тълпата взела камък и го хвърлила по колата. Не зная името й, но и до ден днешен, когато тя минава по улицата се чува – “Това е жената, това е жената!”.

Не ви пиша в кой град се разиграва следващата случка, но ако ви разкажа, как във втори клас манифестирахме, плачейки, може да се досетите. 24-май, рано сутринта всички сме се събрали, всеки е облечен празнично, аз с прекрасната си синя връзка… и с кърпичка на лицето. Плача, както когато помагах на баба да нареже лук за салатата. Не се виждаше нищо, и получихме нареждане, да се държим плътно, да хванем другарчето пред нас, за дрешката, за да не се изгубим в гъстата хлорна мъгла. Минавайки пред главните лица на трибуната, трябваше да викаме “Ура”, но като не знаем дали сме там, или не сме там… Тогава Другарката извика, на колежката си по отпред да каже, като дойде нашият ред? В този момент, отляво се чу, популярния глас на Тодор Живков: «Тука сме, другарко, може да поздравявате, нищо че не ви виждаме, ха-ха-ха !” http://www.spomeniteni.org/razkazite.php

This entry was posted in Литература and tagged , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *