събота.някъде в България

Станах рано, както винаги към 5 и 45 това е време за котешка игра.

Направих си кафе и се зарадвах на топлото съботно утро.

Мисля за репортажа, който ще напиша.

Срещата с младите дами беше в 9.00ч.

Събралите се,  бяха вече организирали подобна благотворителна акция.
Имаше – вафли, еклери, сокчета, соленки и чанта с подаръци за всяко дете което е родено – януари, февруари, март.

След час потеглихме. 14 или 15 жени. в две коли.

Сградата е странна, аромат на урина и мухъл те плискат в лицето.
Бях стъписана.
Не си го признах.


Извадих смело фотоапарата и започнах да снимам.

Предупредиха ме да не го правя без разрешение.


Попитах – разрешиха ми.

Снимките продължаваха. купона беше в разгара си.

Разкошни малки любопитни деца кръжаха край мен и другите жени.

Како како снимай мен.
Како како како ела при мен.
Како искаш ли да танцуваш с мен.

Ти си моята майка.
Искам да ми бъдеш майка.
Може ли да ме гушнеш.
Гушкай ме по – силно.

Смело стисках фотоапарата и продължих да снимам.

Имаш ли музика на Глория?
Много искам да имам диск на Глория.

А аз искам да ми дадеш нещо.
В чантата сигурно имаш нещо хубаво за мен.
Аз ще те обичам вечно. Нали ти си моята майка… ми шушне.
Малката беззъба уста на Ели.

хейййййййййй аз съм Людмил снимай ме
Аз ще стана голям.
Много те харесвам.
Аз съм Люси.
Не ме забравяй.

Ти от България ли си? Не сиииии.
Ти си англичанка. Хубава си като англичанка.
А очилата ти английски ли са? Това ли е модата сега?

А имаш ли телефон?
Може ли да чуя как звъни?
Ела ела пет пръста детска ръка ме дърпат към неговата стая.
Виж, тук живея, това е моята стая.
Дрехите като под конец… казвам: Мустафа ти си като войник!
Той Мустафа се усмихва с най-сладката детска усмивка на света.

Аз съм сърце, аз съм твоето сърце, аз съм твоята Златка.
Ей, Злато ела да си изпиеш сокчето…
Щрак, щрак.
Продължавам да снимам.
Не толкова смело.

На тръгване пак ми казват.
Да не публикувам снимките никъде.
Само те да ги виждат.
Само аз да им се радвам.

Среща с директора.
Два компютъра. Копирен център. Лаптоп. Двете му дъщери.
Жена му, с… тава еклери.
Неочаквано мълчим.

Пак говоря, не толкова нахъсано.
Ще помогнем.
Шкафчета и легла.
Да пиша ли?

„Пишете, на ваша отговорност.
Не искам проверки.
Всеки материал ще се приеме за нож с две остриета.”

Но, на мен никой не може да ми забрани да пиша!
Трудно е със снимките, но може би.
Бих могла с думи да опиша.
Сините очи на Люси, къдравата коса на Янчето
ли Мустафа. Ех, този хубав малък Мустафа,
внук на някой от рода на прабългарите или тюрките.

„Е, да вие може да пишете, но вижте Могилино.
Шумотевица, 1 милион пари.

Всичко ще потъне. не искам да се шуми.”

Но как ще ви се помогне, ако няма шум?
Как ще се заговори за това от какво имат нужда децата?

На входа майките отново ме предупреждават.

В града с приятелката ми отидохме в моя бар.
Пих бейлиз, но не на екс.
Не съм на себе си.

Вървя.

Разговор с едната ми главна редакторка.
О, не! Това не е тема за списанието.
Ще им мине на хората апетита.
Ще ни падне рейтинга.

Вървя,
2км. 3км. …5км.

В това време 2 пъти приятелката ми се обади.
За да каже, че майките са притеснени.
От шума който бих могла да вдигна.

6км. 7км.

И защо хората се страхуват от мен?
Аз съм само едно Аморе.
Снимам смело с фотоапарат.
Пиша, ако има за какво.

8км. 9 км.

А там един Люси ми взе душата.
С малките си ръце ме гушна и ми казва.
Ела пак.
Ела ще те чакам.

За какво да пиша? На кого да го напиша? На кой му се чете за 90 деца, от които само една част имат ментален или физически проблем?
Другите са здрави. Красиви. Фотогенични. асц. везни. Красота ви казвам. Ей не мога да не мисля за Моканина.

Толкова мъка има… и дръвчетата цъфнали.

Лястовици няма.
Но пък има детски смях.
и песен на Валентина Хасан….кен лииии.
me too Valentina…me too

is this life?

This entry was posted in Литература. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *