Васил Априлов – будителят, духовният водач

ВАСИЛ АПРИЛОВПоредица „Бележити българи“

ВАСИЛ АПРИЛОВ

 „Моето желание не е да покажа своята ученост…., аз не жадувам за слава…,моята цел се състои в това да бъда полезен на моите съотечественици, да направя добро, да ги поощря….”

Васил Априлов – будителят, духовният водач! Статут изключително тежък и отговорен, защото будителят трябва да гради духовното, образованието, художествената култура – в един материален свят, насочен към материална ориентация, към завземане на позиции.

Априлов има съществен принос в оформянето на друга тенденция в българското образование през Възраждането.

Твърде малко информация има за биографията на самия Априлов.  Роден на 21 юли 1789 в гр. Габрово. Произхожда от заможно търговско семейство. Започнал образованието си в килийно училище в родния град. Останал без баща на 11 годишна възраст, заминава при братята си в Москва, а по-късно завършва немска гимназия в Брашов. През 1807г. следва медицина във Виена, но поради лошо финансово състояние или поради заболяване, според някои изследователи, се връща отново в Русия. Там развива добра търговска дейност до 1828 г. , когато се оттегля, за да се отдаде на книжовна дейност.

Съгласно източници, Априлов остава един „великолепен елинофил, който лошо говори български език, но до съвършенство владее гръцки, на който до края на живота си пише писмата си”. В младежките си години той бил убеден гръкоман, отрекъл се от всичко българско у себе си и живее с духовните и политически идеали на по-рано пробудилата се Елада. Виден член на одеската гръцка колония, той взема присърце успехите на “великата идея” и подпомага дейно, морално и материално на Заверата от 1821 г., като улеснява изпращането на доброволци от Одеса за Гърция. Сам Априлов пише в “Денница”: “В 1821 г., когато трябваше да се даде помощ на гърците, които искаха да заминат за отечеството си, аз им отстъпих големия магазин при моята ракиена фабрика… и им дадох възможното пособие. Малко това, аз пожертвувах на тогавашните ефори и налична сума, която с много надхвърляше състоянието ми…“  Независимо от това у него никога не умира българинът. До преломната за него 1831 г.,  на 42 годишна възраст Априлов преживява решителен, рязък поврат в живота си. Двете години престой в Московското гръцко училище несъмнено допринасят за неговото образование на мирогледа, но съгласно източници истинското формиране на личността му става в Брашовската немска гимназия, известна за времето като едно образцово учебно заведение, в което преподавателите са били възпитаници на Йенския университет. Тук Априлов чете Щекспир, Гьоте, Шилер, Лесинг, френските просветители…

Известният труд на Юрий Венелин ”Древните и сегашните българи” изиграва решаваща роля за прелома у Априлов. Тогава става и отърсването му от гръкоманията , коренно се променя отношението му към българското. Пак тогава се заражда и идеята за създаване на първото новобългарско училище. Подпомогнат от своя съгражданин Н.Палаузов, търговецът от Одеса, В.Априлов започва изграждането на габровското светско училище по метода Бел – Ланкарстер.

През 1832 г. се открива подписка в Габрово за събиране на средства за строеж на училището, през 1833 на 23 .03. се полагат основите на сградата в присъствието на търновския митрополит Иларион. Освен основатели, Априлов и Палаузов стават дарители и поемат задължението през целия си живот внасят по 2000 гроша.

По него време за първи път в руските учебни заведения се създава възможност да се учат български младежи. Съгласно източници, Априлов е молел и настоявал пред българските училищни настоятели да се изпращат младежи на около 18-20 години, за да не забравят рода си и езика си. Така заминават мнозина, някои от тях по-късно като Найден Геров, Добри Чинтулов стават продължители на будителското дело.

На братя Мустакови, Палаузов и Априлов изпращат руски книги за да се преведат на български ( Българска история, Славянска граматика, География,  Катехизис, Свещена история, устав за училищата, брошура за наредбата, взаимоучителни таблици, буквар). Отправят и молба към братята да намерят един благонадежден учител и да го изпратят на специализация в Букурещ. Мустакови търсят подкрепа от търновския митрополит Иларион, който им препоръчва Неофит Рилски. Така при откриването през 1835 г. на училището Неофит Рилски става първият учител в българското светско училище.

Априлов е прекрасен организатор, успява да привлече много сътрудници и помощници, с помощта, на които издирва и запазва за потомствата българското историческо и културно наследство.

След смъртта на Венелин, Васил Априлов написва и издава пет книги „Български книжици, или на кое славянско племе собствено принадлежи Кириловата азбука“ (Одеса 1841г.),“ Деница и новобългарското образование” (Петрбург, 1842г.).“ Български грамоти“ (Одеса, 1845г.) и „Мисли за сегашното българско учение (Одеса, 1847 г.).

Творческата книжовна дейност на Априлов се оценява като ревностна защита на историята, езика и фолклора на българския народ. С убедителни научни аргументи, той не само защитава правото на българите да съществуват като народ, но в „ Български книжици“, като българин, искрен и честен патриот брани българщината и обосновано заявява, че не трябва да се „допуска, щото други, макар и еднородни племена, да си присвояват това, което не е тяхно…“

“Денница ново-болгарского образованiя” – наскоро след първата си книжка по български Априлов издава един по-обемист труд (1841) от 10 печатни коли, писан на руски. В дял I на книгата си прави кратко резюме на историческите съдби на българския народ, от заселването му на Балканския полуостров до покоряването му от турците. В дял II излага просветното и черковното състояние на българите под турско владичество. Сам Априлов определя целта на съчинението си така, че то трябвало да “направи известно началото и развоя на нововъзникващото новобългарско образование, да запознае русите с онова славянско племе, което още от древни времена е стояло в най-близко родство с тях.

Заинтересован по примера на Венелин за археология, език, етнография и исторически документи, Априлов издирва и събира много народни песни. След 1841 г. съставя един доста обемен том песни, 181 на брой, които не успява да издаде, но остават опазени и попадат в ръцете на Раковски, в чийто архив се намират и днес. Това са старателно и чисто написани от ръката на Априлов песни, разпределени от него на тържествени, исторически, романтични, хайдушки, хороводни,печални, любовни, сватбени, военни и героически. Този сборник е първият по рода си у нас, макар и неотпечатан. 20 години по-късно братя Миладинови осъществяват тази идея.

Васил Априлов получава признанието; ”Първият  български книжовник, който обосновава необходимостта от създаване на единен български език, не за възкресяване на мъртвия т.н. славянобългарски език, а за утвърждаване на говоримия и предлага за основа на литературния език да се вземе източнобългарското наречие“.   Потвърждение на това, съгласно източници, е безкористното сърдечно приветствие на ”Първична българска граматика” издадена от Иван Богоров (Букурещ, 1844). На този проблем големият родолюбец посвещава последния си труд ”Мисли за сегашното българско учение”(Одеса, 1847г.).  издадена от Иван Богоров (Букурещ, 1844).

Априлов е не само инициатор за създаването на Габровското взаимно училище, но и завещава огромната си богата с книги библиотека, заедно със сумата от 60000 рубли на габровската гимназия .

Той  получава признанието и на първия теоретик на т.н. „църковен въпрос”, като доказва необходимостта ”от въвеждане на български език в богослужението, от замяна на гръцките свещеници и владици с български“.   По този начин дава своя съществен принос и тласък за развитие на национално освободителните движения в борбата за духовно,  просветно и политическо освобождение на българския народ, които  успешно се разрастват, особено през втората половина на 19-ти век.

Така се изпълва и заветната мисъл на Априлов, чужд на всеки тесногръд локален патриотизъм: “Свакой българин принадлежи на сичката България, не особено на едно село или град”.

Будител на своето време, будител на своя народ, Васил Априлов умира през 1847 г. в Галац на път за Одеса. Съгласно източници той е погребан в Галац-Румъния, но костите са му пренесени в България и днес почиват в гробница на Априловската гимназия в Габрово.

Априлов идва точно на време в нашата история и става централна фигура през 30-те и 40-те години на 19-ти век, за да тласне напред развитието на Великото българско Възраждане.

    Подготвил Николина Янева

Ръководител на Българско неделно училище “Паисий Хилендарски”

 

This entry was posted in Разкази and tagged . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *